Начало Поредици Съветите на Джон Плауман За улавянето на възможности (глава 7)

За улавянето на възможности (глава 7)

Съветите на Джон Плауман или прости съвети за обикновени хора

от Чарлз Х. Спърджън

Глава 7

За улавянето на възможности

Някои мъже никога  не са напълно будни, когато влакът потегля. Те някак допълзяват до гарата точно на време, за да видят как влакът се отдалечава и заспало да рекат: „Боже мили, да не би влакът да е тръгнал? Часовникът ми сигурно е спрял да работи през нощта“. Тези хора винаги пристигат в града ден, след като е свършил панаира, и излагат стоките си час след края на пазарния ден. Прибират си сламата след като слънцето вече е спряло да грее и си обират царевицата, точно когато си замине хубавото време; Те викат: „Стискай здраво!“ след като куршумът вече е изстрелян от пушката и  заключват вратата на конюшнята, след като са им откраднали коня. Те са като опашката на кравата – винаги изоставащи най-назад; хващат времето за петите, но никога за яката, ако изобщо успеят да го уловят. Стойността на тези хора е като стойността на остарял алманах, ползотворното им време е вече изтекло, но за съжаление, такива не можеш да изхвърлиш както би направил с алманаха. Те са като жлъчна, стара дама, която е наследила годишна рента и е решила да я изпука, дорде унищожи имота си – те просто не умират, макар да са напълно безполезни живи.

„Карай го леко“ и „живей на меко“ са първи братовчеди, казват те, и е жалко ако освен тях се намерят и други, които биха им създали неудобство. Ако оставаха безсмъртни дорде се свърши работата им на земята, то те нямаше да умират бързо, защото дори не са започнали да работят. Некадърните хора обикновено оправдават мързела си като казват: „Ние изоставаме със съвсем малко“, само дето това „малко“ по-късно е твърде много, а пропуснатото с малко, е като пропуснатото с много.

Съседът ми Суайкс, покри кладенеца си, след като детето му се удави в него. Но когато къщата му се запали и трябваше да носи кофи с вода от „Старта ферма“, дорде донесе водата не беше останала неизгоряла и една клечка от къщата му. Такива като него си казват: „Сигурно, навярно, по някое време, съвсем скоро, ще седна да си напиша завещанието“, само дето се хващат с тая работа, след като вече не могат да държат писалката.  Освен това, тези хора все се опитват да се покаят за греховете си, след като разумът вече ги е напуснал.

Тези „бавни каруци“ си мислят, че утре ще е по-хубаво от днес и тяхно правило е като онова, от една стара притча, само че обърната наопаки – „Никога не прави днес това, което може да отложиш за утре“. Те вечно чакат „корабите им“ да се върнат и вечно мечтаят нещата да се подобрят лека-полека. В същото време, плевелите израстват посред посевите им и кравите влизат в нивята им през дупките в огражденията им. Ако птиците си стояха и чакаха докато тези мързеливци ги изловят, каква закуска биха донесли на семействата си. Докато нещата се движат със сегашната си скорост, децата вкъщи ще трябва да пълнят устите си с празни лъжици. „Няма нищо“, казват те, „По-добри времена ще настанат, само потърпете още малко.“ Казват, че фазаните са до един в храстите, че са рядко хубави, угоени, ако се вярва на думите им. И такива трябва да са, защото не са уловили нито един фазан все още, а жената и децата са изтощени от глад. Нещо все ще излезе само – казват те . . . нека глупците гонят вечерята си сами? Времето и приливът не чакат никой, а пък тези безделници се разтакават сякаш времето е тяхна собственост, животът им е под наем и имат заешки развъдник за възможности. Ще разберат грешката си, когато нуждата ги притисне, а това няма да отнеме много време за някои люде в нашето село, защото те вече са изминали по-голямата част от пътя до град „Глад“. Онези, които не орат, не трябва да очакват, че ще пожънат. Онези, които прахосват пролетта, ще се „радват“ на мършава есен. Не удрят, когато желязото е горещо и скоро ще открият колко твърдо е студеното желязо. „Онзи, които не иска щом може, когато поиска не ще може“.

Времето не е вързано за стълб, като кон в ясла. То духа като вятъра и онзи, който желае да смели царевицата си с него трябва да подготви крилата на мелницата си. Онзи, който зяпа докато не бъде нахранен, ще зяпа дорде умре. Нищо не се придобива без болка, освен бедността и гробът. В старите дни са казвали: „Джак преживява чрез глупостта си“. Мисля, че Джак би открил, че днес се говори доста различно. Никога през старите времена, или в които и да е други времена , Джак би се оправил като глупаво оставя възможностите на момента да го подминават, защото зайците никога не скачат в устата на заспалото куче.

За онзи, който има време, а се оглежда за по-добро време, идва време, когато се разкайва за пропиляното време.

Няма смисъл да се свием на кълбо и да завикаме „Боже, помогни ни!“ Бог помага на онези, които си помагат сами. Когато видя човек, който заявява, че времената са лоши, и че той е вечно без късмет, обикновено си казвам, че тази стара гъска не е седяла върху яйцата си и сега, когато са вече развалени, обвинява Провидението, затова че не са се излюпили. Никога не съм имал вяра в късмета, като изключим вярата ми, че късметът пренася човек над ров, ако той първо скочи добре и ще вкара малко месо в тенджерата му, ако си наглежда градината и храни свиня. Късметът обикновено спохожда онези, които го търсят, а според мен той почуква поне веднъж в живота на всяка врата, но ако трудолюбието не му отвори, бързо си хваща пътя. Тези, които са изпуснали последния дилижанс и са оставили всяка възможност да им се изплъзне, започват да злоупотребяват с Провидението, като твърдят, че То настройва всичко против тях: „Ако бях шапкар,“ - казва един - „хората щяха да се раждат без глави“. “Ако отида до морето за вода,“- дума друг - „ще го намеря пресъхнало“. Всеки вятър е лош за разнебитения кораб. Нито мъдрите, нито богатите могат да помогнат на онзи, който отказва да си помогне  сам.

Джон Орачът, по най-благовъзпитан начин, изпраща комплиментите си към приятелите си и сега, когато жътвата вече приключи и хмелът е вече прибран, както обеща, смята да им представи малко поезия, само за да им покаже, че може да опита ръката си с изисканите четки. Джон помоли пастора си да му заеме един от поетите и той му даде творбите на Джордж Хърбърт - без съмнение много добри стихове, но малко заплетени, като Харкауей Удс. Все пак има доста хубави работи в чудатите стари стихове и от време на време човек попада на клонче най-сладки ядки, макар някои от тях да са доста костеливи. Стихът по-долу е до известна степен близо до темата ни и е доста ясен за мисълта, макар че, да ме извинява поета, Джон не намира рима в него; както и да е, тъй като е на великия Хръбърт, трябва да е добър и ще послужи достатъчно добре, за да украси приказките на Джон като цвете затъкнато в неделното му сако.

„Нека умът ти бъде смирен,

и мисли къде и кога,

и как труда си може да извършиш.

Небрежността развъжда червеи,

но увереният пътник,

макар и понякога препъващ се, устоява.

Дейните и неспокойни души живеят сами:

Пиши на другите –

Тук такъв лежи.“

 

Превод от английски език: Георги Порумбачанов


Към мързеливите (глава 1)
За религиозните мърморковци (глава 2)
За обликът на проповедника (глава 3)
За добродушието и строгостта (глава 4)
За търпението (глава 5)
За клюкарството (глава 6)
За улавянето на възможности (глава 7)
Дръжте си очите отворени (глава 8)
Мисли за мислите (глава 9)
За недостатъците (глава 10)
За нещата които не си струват усилията (глава 11)
За дългът (глава 12)
Домът (глава 13)
За мъжете, които са паднали (глава 14)
За надеждата (глава 15)
За разходите (глава 16)
Една добра дума за съпругите (Глава 17)
Двуликите мъже (Глава 18)
Малко насоки за преуспяване (Глава 19)
Небивалиците на самохвалците (Глава 20)
Неща, които не бих избрал (Глава 21)
Опитай (Глава 22)
Паметници (Глава 23)
За много невежите хора (Глава 24)

Категории: Етика, Образование, Общество, Семейство